Една седмица в Торонто
СЛЕД ДЪЖДА
Писък на момиче откъм улицата. Дълъг и смущаващ.
-O. My. God. Let’s get out of here!
Глас на момче и кикот на тинейджъри. Беше към 11:30 преди обяд, когато врявата откъм основното училище Бевърли от другата страна на улицата ме накара да се разсъбудя. Дотогава се ровех в новините в интернет и сънливо ядях овесени ядки. Мудно започва понеделника, хич не обичам така.
Хвърлям записки в чантата, по които ще мисля в офиса и се заприготвям да излизам. Стресната от писъка започнах да забелязвам повече неща около себе си – черната котка на съседите във вечното си дебнене се спотайва в дворчето под прозореца; очите й са оранжеви; времето е необичайно топло; улиците и старите коли паркирани на Хурон стрийт са измити от дъжда. Най-силното усещане в мен обаче е за идващата настинка след вчерашното пътешествие из дъждовно Онтарио. Имам чувството, че в мозъка ми се търкат балони пълни с вода. И на всичкото отгоре трябваше да изхвърля единствените си обувки за мокро време, които донесох в Канада. След дъждовното приключение вчера подгизналата кожа се напука, а в подметките на едно и също място под петата бяха зейнали дупки. Некадърни обувки.
Моята най-хубава част от деня е сутрешната разходка на път за офиса. Обикновено съм свежа, любувам се на красивите есенни цветове на дърветата, здрависвам се със зеленото ретро кабрио на Хурон и взимам стълбите до последния десети етаж, където е офиса ми. На седмия етаж вече се вижда църквата на Блоор стрийт, но днес я погледнах само за милисекунда с ъгъла на дясното си око.
Докато чакам водата за чая поглеждам през прозореца към линията на небостъргачите, с езерото Онтарио зад тях. Днес е облачно и най-високите етажи се губят в мъглата, или това беше в петък? Знам само, че балоните в главата ми се спукаха и заляха очите ми с пареща влага и май имам температура. Дори според традицията си прочетох едно стихотворение от британската антология, която държа на бюрото. Но вече нямам никакъв спомен за него, освен за някакви крави…
Постоях в офиса няколко часа и ето ме вкъщи, пиша още в осем вечерта. Беше кратък ден, и кратка страница от дневника ми. В тефтерчето си обаче днес нахвърлях малки неща, за които бих разказала надълго, в някой по-слънчев ден, или по-лунна вечер.
ГЪЛФСТРИЙМОВА ЕСЕН
Тази вечер съм разсеяна. Вместо да сложа паста за зъби на пъпката цъфнала на челото ми сложих паста за зъби на четката за зъби и си измих зъбите. Логично. Но не и преди вечеря. Но поне съм здрава и благодарна на две хилядите милиграма витамин Ц, които изпих вчера.
Сутринта излязохме заедно с Войк и не взех обичайната улица Хурон, а успоредната Бевърли. Тя е по-голяма и оживена и по тази причина я избягвам, но когато държа ръката на моя любим и слушам за промените в унгарската конституция, тогава трафикът няма значение.
В кампуса на университета има няколко бутки за хот-дог на улицата, някои са цели подвижни кухни с генератори за скарата и фритюрника. Ива от факултета ми каза, че някои ги държат българи, и не мога да се сдържа да не погледна чичкото с мустаци на първата бутка и да се мъча да разчета български черти в лицето му, по български правилно, и синеоко. И макар че на Войк му се причу италиански, аз съм убедена, че в синия бус продавачите се здрависаха на чист български с „К’о ста’а?“.
Пак на улицата под разкошен явор видях един нисък спортен Ягуар. И ми напомни за моето любимо ретро MG, паркирано самотно на Хурон стрийт. Когато го видях за първи път, с отворен гюрук и бели кожени седалки, толкова малко и интимно, се видях във филм, в главната женска роля, шофира красив тъмнокос актьор, по тесен средиземноморски път между синьото море, високи отвесни скали и синьото небе. Само след няколко дни обаче безславно мечтата ми за филм се провали. Срещнах собственика на малкото MG – дебел чичко, който отчаяно се мъчеше да отклещи корема си от кормилото и да прокара широките си рамене през вратата. И останах само с реквизита. С времето се сприятелих с тъмнозелената кола, която от месец не е подкарвана. Някой е ожулил боята над единия фар, а на предното стъкло вятърът довява жълти кленови листа редом с жълти актове за неправилно паркиране. Топлата гълфстриймова есен е нежна с малкото MG и вчера сутринта то грееше чисто и подмладено, измито от дъжда.
Най-хубавите часове бяха между три и половина и пет, точно преди дъжда. Днешния дъжд. Вървях бавно, топло и задушно, в море от червени и жълти нюанси на всички видове дървета от рода на клена. Дирижирани в редици покрай пътя, подкрепени от увивни храсти по фасадите на тухлени викториански къщи с имена „Епсилон Делта“ и „Тау Ипсилон“.
И всичко останало са подробности, смях, целувка, пържени картофи и стълби. Сериал, морков и песен. И последният половин час на вторник…
ОФИСЪТ
Малко е странно да пиша дневник в единдесет преди обед, още по странно е да видя как съм загубила навика да пиша на лист хартия, но дневниководене в единадесет вечерта, когато съм уморена, е неблагодарна и нископроизводителна дейност.
Къщата, в която живеем, е в стар викториански стил типичен за Торонто, и е близо до кампуса на университета. В нея има множество врати, стълбища, килери и долапи, приземен етаж, спални, тоалетни, но не и прозорци. Нашата стая освен това е с тъмна дървена облицовка на метър от паркета, с повредена печка-камина с изкуствени въглища, и е с най-плътните завеси на света, които ме карат да спя до обяд, без да разбера, че отдавна се е съмнало. Естествено стаята има прозорци, но въпреки това е мрачна и кафява.
Офисът е нейната противоположност. Той е на десетия етаж, цели две стени са стъклени и в него имам усещането за гнездо. Високо над земята, във висините на абстрактното. Заедно с небостъргачите, кранове и скелети на бъдещи сгради. И тънкия корем на сребърното езеро. Над птиците дори, над листата, в ръцете на бурите, ако решат, и на светлината. Тъмната спалня на първия етаж е моето земно и плътско убежище, всяко изкачване на стълбите догоре е изпитание и борба за отхвърляне на гравитацията и кафявия цвят.
И ето, тук и сега, започва работният ми ден сряда. Следват суши ресторант за обяд, семинар, където ще разкава американецът Лео, който между другото рецитира поезия на испански и руски, а вечерта ще опитаме безплатен джаз концерт във факултета по музика. И тъй нататък…
СТАРИТЕ БОГОВЕ
След половин час излизам за вечеря, ще се приберем късно, така че четвъртък ще отбележа само с един превод, който направих днес.
СТАРИТЕ БОГОВЕ
Джон Бърнсайд
Днес те са прокудени
в пукнатини,
в изгнили черги и ръжда,
и в паяжини
иззад мебелите:
говорят мъртви езици
в празното пространство,
запечатани в бутилки
пълни с мъгла,
довеяни в яйцата
на червеношийка
в някой опустял таван.
На всеки е дадена сила.
Всеки с убежището си,
тайната си,
местното си име,
изучава начин
да се върне,
наука на посвещението,
когато гняв и страх
сбръчква повърхността,
и ни замайва,
и ни прави цели.
ШОКОЛАД И ВИНО
Има красиви умове, които създават нови теории и доказват стари неразрешени хипотези. Красиви умове, които не могат да спят нощем, страдат от инсомния на стара възраст, танцуват латиноамерикански танци, посещават клиники за изкуствено оплождане, клюкарстват за треторазредни учени, получават престижни награди и имената им са статии в Уикипедия. Има красиви умове, които не харесват други красиви умове, не харесват градове и държави, сгради и квартали, и са хомофоби. Красиви умове, които пресмятат дали езерото Ийри би било достатъчно да залее грозното Торонто, ако Ниагарският водопад пропадне чак до Ийри.
Красиви умове с грозни съпруги, които злорадстват за старите ергени. И красиви умове с най-красивите белоснежни коси и сини очи, остарели без време и уморени. Слепи и залитащи, добри и разсеяни. Красиви до болка, красиви…
Познаваме няколко такива, но какво да кажем ние, когато красиви са само косите ни. Моята, докато не побелее; твоята, докато не оплешивееш. И сме красиви само един за друг.
Ето какво ще направим сега – една красива петъчна вечер. Ти ще сготвиш омлет, аз ще взема дълъг душ, и с най-меките пети, с бутилка вино и шоколад, ще празнуваме. Заедно в петък вечер. Завинаги.
БЕЛИЯТ ЕКРАН
Мигащ курсор на белия екран. Стоя на стола със замътена глава след няколко чаши вино, няколко глътки бира, много смях и две парчета крушов сладкиш за десерт. За какво първо да разкажа – тъжната песен на кръвта, моята баба, умираща за девети път на филм, невъзможното семейство, невъзможното детство, невъзможното влюбване, красивите съквартирантки облечени като кан-кан танцьорки за Хелоуин и Брис като Марсел Пруст с роза пръскаща вода от ревера, с шапка и мустаци.
Пак мигащ курсор… Сълзи, колкото една река, копнежа за детенце, в което да разпозная чертите на стария ми род, на мъртвите роднини. Черен шоколад с мента, вонящ китайски плод-и-зеленчук, злобни катерици, тениски за два долара без данък, еквус, торент, четна сума, тиква, цигулка, къри, Източна Европа…
Нямам нужда от бяло сега, нямам нужда от белия лист, този трептящ курсор в очакване, трепкащи мигли, влажни ръце…нямам какво да им дам. Аз съм празна от мисли, празна от съдържание, пълна само с флуиди и бира.
ВСИ СВЕТИИ
Хубав ден, неделя.
Прекаран в безделие, две глави от любима книга, Кенсингтън маркет и обществената пералня, разходка в малката Италия и португалското селище, Свети Стефан в полята, и вечерта на Вси Светии. Аз бях Покахонтес с моите си дрехи и перото от сокол от парка Алгонкуин, което намерих там, където соколът сграбчи малката птица-плячка.
И веселието в гей-квартала, където аз бях най-безинтересно маскираната. Ето свидетелство за това…
