Rám-szakadék – екстремен туризъм за конформисти
В неделя с Войк бяхме на планина. Той си е поставил за цел да ми покаже всички забележителности на Унгария за минимален период от време, за щастие самият той има предпочитание към по-алтернативни маршрути, така че ме заведе не в някой град, или Холоко, старинното село, а на планина. Пилиш, от западната страна на Дунава. Там, където реката прави красивите си завои, които унгарците наричат Duna Kanyar.
Както обикновено видях голям зор с изкачването на планината, колкото и да е ниска. Даже си фантазирах как колабирам и какви страшни болести на сърцето ми откриват, за да докажат на моя пъргав приятел защо на мен ми е толкова трудно да катеря върхове. А може би това е защото не мога да дишам през носа. Дори се замислих да посещавам йога и да се науча да се оправям с дишането в екстремни ситуации.
Но не за това исках да разкажа. Интересното стана след върха. Докато се любувахме на гледката от най-високото място на Пилиш, пулсиращия камък Dobogókő, дъждовни облаци се разтилаха над долината на Дунава. Почнахме да виждаме и светкавиците. И след десетина минути дъждът дойде при нас. Въпреки че можехме да хванем рейс за надолу, решихме да се спуснем пеша, защото в гората няма да усетим дъжда. Да, ама не. Беше толкова зловещо! Открити места със самотни огромни акациеви дървета, кални пътеки, плющящ дъжд и гръмотевици на минути разстояние…
Когато навлязохме в гористо място, с тясна пътека между високи храсти, птиците започнаха да се обаждат, дъждът намаля до поносимо ниво, и ние наближихме Rám-szakadék. Това е около 30-минутен маршрут по ждрелото на една рекичка, с метален парапет за придържане, и стълбички на местата с водопади. Както бяхме мокри, кални и уморени, тази пътека съвсем ми вдигна адреналина. Изненадващо там срещнахме най-много хора. Полуголи момичета със слаби ключици и мокри гърди под потничетата ни изчаквахме да слезем, застанали на някой камък в поточето. Лицата им бяха мокри и изтънели, с полепнали коси по слепоочията и тъмни очи вдигнати към нас, които слизахме. Имаше дървета за прескачане, камъни, на които да се подхлъзнеш…и през цялото време ситния дъжд и облаците над тесния изход на скалите.
Доста ми се изостриха нервите там. Но в същото време си мислех как така ние не можахме да измислим такова място в България, имитиращо екстремност, а същевремнно осигурено, така че да не се претрепеш…
Пътеката беше дълга точно толкова, че да не те изтощи напълно. Следвайки потока, стигнахме до равните пътеки преди Dömös. После в дъжда пътувахме безкрайно с рейса за Будапеща, спиращ по няколко пъти във всяко село и градче по пътя. Бях мокра и зъзнеща, но този ден беше вълнуващ за мен и бях изпълнена с кислород и сладка умора.
Снимките от неделното пътешествие са тук.
Вашият коментар